Българското Средновековие
Средновековието, като част от историята и археологията на нашите земи, е времето на възникване и утвърждаване на Българската държава на Балканския полуостров. До тогава тези земи са били във владението на Източната римска империя – Византия.
През IV–VI в. многобройни варварски племена – готи, хуни, славяни, българи и авари са привлечени от богатствата на земите южно от река Дунав и организират множество опустошителни походи с цел грабежи и сдобиване с пленници. Населението във Византийската империя намалява чувствително, и постепенно се изтегля към планинските райони или по-отдалечените центрове и укрепени градове на юг и търси убежища зад крепостни стени.
В 681 г. българите, предвождани от хан Аспарух, побеждават византийския император Константин IV Погонат и разбиват войската му. След решителната битка, състояла се в м. Онгъла, византийският император и българският хан сключват договор, по силата на който се признава владеенето на тези земи от българите.
За период от близо три века и половина, българската държава се стабилизира, разширява се в южна и западна посока. Изгражда се гъста селищна мрежа, която включва укрепени владетелски центрове – аули (резиденции), открити селища и крепости. Процъфтяват културата и писмеността, развива се търговията. Едва в 1018 г., след 50 годишна война, силите на Византийската държава са нарастнали дотолкова, че тя успява да покори България и да възстанови контрола над някогашните си територии.
Периодът от 681 г. до 1018 г. е периодът на Първата българска държава, наричан още Ранносредновековен период.
Започнало през 1018 г., византийското владичество над българските земи продължава до 1186 г. С успешното въстание на братята Петър и Асен се възстановява средновековната държава на българите. За център на възстановената държава е избран Търновград.
Възстановяването на българската държава в 1186 г. се осъществява в много сложна и динамична международна политическа обстановка. Западът организира кръстоносни походи срещу експанзията на ислямския свят, а християнската църква е в състояние на схизма (разкол, разделение) между Константинопол и Рим. Българските владетели трябва да се справят не само с рицарите – кръстоносци, но и със заплахите от страна на татарите. В западната част на Балканския полуостров ролята на Сръбската държава става все по-значима. Авторитетът на централната власт е застрашен от нарастващите претенции на отделни боляри.
В тази сложна обстановка Втората българска държава, със столица Търновград (Велико Търново), се утвърждава като важен център на православния свят, където се създават и разпространяват много архитектурни паметници, образци на живописта, скулптурата, приложните изкуства и литература.
През XIV в. се появяват нови нашественици на Балканите – османците и бързо, особено след битката при Черномен през 1371 г., се превръщат в основна заплаха за християнските народи. В 1393 г. османците превземат Търново, а в 1396 г. пада и Видинското царство. Така се слага край на Втората българска държава.